вторник, 24 септември 2013 г.

Душевно спокойствие

От няколко дни сме си у дома, в нашето си у дома. Колко чаках този момент, как копнеех да стъпя на родна земя и да успокоя мислите си... Не съм вярвала, че така силно ще милея за всичко родно, за всичко мило и драго, дори за неволите, които тежат на плещите ни тук. През последните дни на Острова това беше основният ни стимул - остават само няколко дни, още съвсем малко...

Всеки път, когато видех самолет из просторните небеса, моите мисли бяха все там, при всичките ни близки и мили хора. Колко пъти сънувах приятели и роднини, колко пъти мислено се пренасях при тях, за да заблудя съзнанието си и да му даря малко отмора.

Знам, че всяко нещо си има причина, има смисъл и бележи житейския ни път - за да извлечем поуките си, за да вдигнем отново очи нагоре и да погледнем на реалността с нов мироглед.

Не съжалявам за нищо или по-скоро се опитвам да е така. Дълбоко в себе си съм разочарована. Питам се защо въобще ми хрумна тази идея, защо действах на момента и без сигурност дори в себе си - както никога. Аз, която винаги обмислям, премислям, че даже и в повече. Аз, която не поемам излишни рискове и винаги действам, когато се чувствам напълно уверена. Но... това е. Сякаш нещо ме подтикна да преодолея себе си в онзи момент и да си кажа "Кога, ако не сега?"

Все още връщам лентата назад, опитвам се да извлека положителните страни от едно подобно начинание. Може би имам нужда от отмора, от отдалечаване, от себеосъзнаване, за да видя и хубавото. В момента горчивината все още ми напомня за себе си и някак пречи дори и на малкото сладина в цялостната картина. Усещам и вътрешно съпротивление, дори нежелание. От мен очакват да разкажа за "лятото", за това какво сме видели, какво сме научили - много, наистина, няма защо да си кривя душата. Но нямам сили точно за това...

Обещала съм споделя за преживяванията си и още отеква "Разкажи, за да знаят хората, че не е това, което си мислят. Вече две години виждам колко грешна представа съм имал. Ще завърша образованието си тук, но ще се прибера един ден. Аз не мога да се чувствам добре и свободен в друга държава освен България." Но, стари мой приятелю, имам нужда малко да забравя, за да дойде времето и на това споделяне. Може би тогава ще е късно, може би ще се заличи онази нотка яд и съпротивление, която исках да излея, ала... Така го чувствам, така ще направя.

Най-важното за мен сега е, че сме Тук. Бунтът ми срещу неправдата, която ни е завладяла в България, няма да утихне. Аз съм приела личната си мисия да дам от себе си, за да опитам да надмогна и да надграждам. И нищо няма да ме спре. Но извън тези вълнения, душата ми е окрилена. Точно от това душевно спокойствие имах нужда. Точно тези планини, равнини, поля и нивя исках да зърна. Точно тези тревички, цветенца, дръвчета и камъчета исках да запазя за себе си.

Колко мъка и дразнение изпитвах преди. Не исках да приема, че някъде може да е така подредено, а при нас - не. Сега е съвсем различно... Сега са ми мили и черните пътища из родните селца, и порутените на места къщурки... Да, знам, че може и по-добре, винаги може. Но това е нашата действителност. С ново отношение и още по-голяма амбиция ще продължавам започнатото, към по-добро. И дано да успея, само да сме здрави. :)

И за да допълня вътрешния си всемир, искам да ви покажа красотата, на която се любувам в момента. Малко позакъснели кадри, запечатали цветовете на отминал сезон, но мили на сърцето ми.
































































































                                                                  *               *                *


За добро или лошо в момента съм без фотоапарат... Без да усетя го изпуснах, строших и малкото възможности, които вярната ми "сапунерка" имаше. Старата Англия отне и това от мен, но не и вдъхновението... за всичко. То винаги ще е тук. :) 

И още нещо - Лети, не съм забравила! Имам ли възможност, веднага ще изпълня обещанието си. Още веднъж сърдечно ти благодаря за търпението! 

                                        
                                                                 *                *                  *



Желая ви много усмихнат ден, изпълнен с вдъхновение и щастие от душевен всемир!
И нека по-често се завръщаме към бащината къща. Както Дебелянов е спомнил...



събота, 7 септември 2013 г.

Една годинка вдъхновение, вълнение, магия...

Обещах си, че ще си върна Моето Вдъхновение. А обещанието си е обещание, трябва да се спази. И най-много ме радва, че не беше насила, защото просто ми се иска да е така, ами си се възроди самичко, предусещащо, че вече е време да се завърне при мен.

Чудих се за причината... Все си мисля, че колкото повече наближава моментът, в който ще стъпя отново на родна земя, толкова по-спокойна се чувствам и някак нещата си идват на мястото. Отново имам желание да се завъртя в кухнята за нещо по-интересно, отново имам желание да запазя спомена за приготвеното, отново някак ми е по-леко... И се надявам скоро всичко да си е не "малко по малко", а "изцяло". Но съм търпелива, малко остана. =)

Има обаче още една причина за възвръщащото се вдъхновение. Днес имам празник, по-точно моето виртуално местенце има празник! И този празник е споделен, нали така? Защото блогът е част от мен, където изливам емоциите и възприятията си чрез всеки кадър, чрез всяка дума... Затова приемам празника за личен, защото всичко, случващо се тук, е част от моята личност.

Днес се навършва точно 1 година, откакто създадох "Мус от краски и мечти...". Как се случи ли? Просто го исках. Обзе ме огромно желание и аз да имам свое местенце, където да дам воля на две от най-големите си страсти - готвенето и писането. Помня, че дълго говорех за това на колегите ми в суши бара, където работех по-миналото лято (тук съм разказала и за тях). Постоянно обяснявах как разглеждам толкова много блогове и как най-накрая и аз ще си направя. И взех, че се реших и си създадох мой блог. Близо седмица не публикувах нищо, стоеше си празно. И точно след седмица, на 14 септември (Кръстовден), се появи и първата ми публикация.

Малко плахо, но пък с голям ентусиазъм се впуснах в блогосферата и целия този свят, който се създава тук. Определено ми беше интересно, вълнуваше ме какво се случва, отбива ли се въобще някой и при мен... Имах чувството, че пишех за себе си, някак се поколебах дали да продължа. Ама такава съм си, винаги искам всичко да се случва сега, на момента. Е, затова си имам половинка, която да ми помага и заедно да постигаме желания баланс. И с негова подкрепа, както и с още няколко мили думи като "Ей, Гери, видях блога ти и много ми харесва. Кога ще има и втора публикация?", реших, че има смисъл това, което съм започнала. Щом доставя радост на мен и на хората, които са решили да наминат, значи трябва да продължа. И така, малко по малко, стъпка по стъпка колелото се завъртя. Магията от блогването тотално ме завладя, всичко беше така вълнуващо... А когато започнах да срещам и толкова приятни личности като всички вас, ех, как да опиша колко голяма беше радостта ми... Няма как, защото не само беше, ами Е, продължава да бъде.

Затова искам да споделя днешния повод с всички вас и да ви почерпя с нещо сладичко. Мислех си да е мус, щеше да е по-тематично... Но някак съм тръгнала тази година на чийзкейк вълна и това е съпътстващия десерт за празниците. :)


Чийзкейк с малинов конфитюр


За рецептата се доверих на Ани от "Вкуснотека" и нейния най-лесен чийзкейк с боровинки. Ани, сърдечно ти благодаря за споделеното сладко вълшебство! Всички останахме очаровани. Специални поздрави и на теб, и на автора Васко Василев!
























Аз и тук реших да експериментирам... Мисля, че не загубих от това. Пък и щом срещнах само доволни усмивки, какво повече да искам? =)

Необходими продукти за основата:
- 400 г пълнозърнести бисквити (т. нар. digestive biscuits);
- 75 г меко масло.

Бисквитите се натрошават на ситно и се смесват с мекото масло по получаването на маслени трохи. След това бисквитената смес се изсипва във форма с отделящо се дъно и хубаво се притиска до получаването на бисквитен блат.

Необходими продукти за чийз крема:
- 800 г крема сирене;
- около 200 г захар (или на вкус);
- 4 яйца;
- кората от половин лимон.

Крема сиренето се смесва със захрта и се разбива хубаво. Отделно се разбиват яйцата и постепенно се смесват със сиренето до получаването на гладък крем. Добавя се и настърганата лимонова кора. Цялата смес се изсипва върху бисквитената основа. Чийзкейкът се пече на 150° C за 40-50 минути (знам, че при Ани пише 25 минути, но при мен бяха крайно недостатъчни и следвах печенето като при чийзкейка на Йоли - около 40-50 минути до мек център).





























Готовият чийзкейк, още горещ, намазах с леко затоплен конфитюр от малини (тъй като беше доста гъст и трудно се разстилаше) и оставих десерта да изстине.




























След няколко часа прибрах чийзкейкът в хладилник за цяла нощ и на следващия ден украсих с резенчета зелена ябълка. 

Едно пояснение - самият крем се получи идеално гладък, но ножът ми не беше най-добрият... Затова изглежда сякаш кремът е набразден, допринасят за това и лимоновите корички. Но рецептата си е точна. ;)





























Тъй като чийзкейковете със сладко, а не с пресни плодове, са си доста сладки, реших, че трябва да добавя някаква контрастираща нотка. Затова избрах да заменя ванилията в крема с лимонови корички и за украса да сложа кисели ябълкови резенчета. Определено не сгреших, защото никой не се оплака, напротив - чийзкейкът беше одобрен. :)
 




























Ами, това е от мен засега. Още веднъж искам да благодаря на Ани и да й пожелая да бъде все така креативна и позитивна!

Искам да благодаря и на всички вас, мили хора, които осмисляте "Мус от краски и мечти..." и ме окрилявате да продължавам с тази си нова страст. Искрено ви желая да сте здрави, вдъхновени и все така прекрасни!

Почерпете се и да ви е много сладко - и десертът, и денят, и настроението!

До нови срещи!


 *         *         *


П. П. Все някога и с мус ще ви почерпя...
 ; )