петък, 31 май 2013 г.

Успешен провал

Ами, да, звучи объркващо и може би безсмислено, но и фактът, че вече близо две години съм в София, а още не съм се разходила из красотите на Витоша, също ме обърква. Направо е немислимо, та планината ни е на две крачки, а аз две години ги изкачвам и все още не съм ги преминала. За срам си е и определено не се радвам, но все се случва нещо, което да провали витошките ни пътешествия. Или ще отидем и ще се озовем в нищото с реален шанс за изгубване и по-разумното решение да се върнем обратно (сигурно ще ми се изсмеете, но за новак и Витоша не е за подценяване). Или пък времето ще ни изиграе номер точно в последния момент. Или ще се уговорим и накрая все на друго място ще се озовем... Въпросът е, че все още не съм се запознала обстойно с Витоша, само на "здравей-здрасти" сме, но ще се поправя. Обещавам си!

А сега да кажа защо провалът този път се оказа успешен. Ами, защото разходката в планината се провали, но пък отидохме на друга разходка. Така че грабвайте раницата с малко водичка и вкусна храна, напъхайте добро настроение из всички възможни джобове и ви каня на също толкова приятно пътешествие - до Панчарево.



























Да си призная, почти бях забравила за тази разходка и идеята да я споделя с вас. Но до одеве си бъбрихме с един господин и той подсети за тези мои публикации, като намекна да се включвам по-често с подобни изяви. Е, речено - сторено. Запрятам ръкави и се надявам да ви е приятно.





























Беше слънчева неделя и по нищо не подсказваше за сивите облаци, които се промъкнаха към края на деня. За наше щастие разходката ни беше щедро огряна от слънце и приятни емоции.





























Панчаревското езеро всъщност не е езеро, а изкуствена водна площ. Но не мисля, че това го прави по-малко впечатляващо. Изобилието от хора определено доказва това - ходили сме и зимата, както и сега, хора винаги има.





























Веднъж вече се опитахме (беше към края на по-миналата зима) да открием някаква пътечка, която води до пейка и от въпросната пейка се виждала цяла София. Първо, до никаква пейка не стигнахме, а до някакъв манастир. Второ, защо ми е да ходя сред природата и пак да търся София сред нея - никога не съм намирала особен смисъл. Да, сигурно е красиво, но все пак...
Та за тази пътека, която се вижда на снимката - този път поехме по нея. Това, ако не греша (ако греша, нека някой ме поправи), е екопътека "Панчаревско езеро" или още Панорамната пътека. И определено си заслужава името, защото вървейки по нея, човек изпълва погледа си с безброй красоти от самото езеро, от Витоша. Според Уикипедия се виждат съседните села, също София, Плана планина и Люлин планина. Сигурно съм видяла всичко, но все още не различавам, по-скоро не знам, кое какво е. 




























Една от споменатите по-горе панорамни гледки. 




Освен Панорамната пътека, околността предлага и още доста пътечки. Въпрос на желание и физическа издържливост.  



Тук вече слязохме до самото езеро (от Панорамната пътека на доста места има възможност да се слезе до него). Хапнахме от сандвичите, които бях приготвила. И може би е излишно, но ми се сториха страшно вкусни - на подобно място всичко е прекрасно. :)
Е, не минахме и без детски глъч, пушек от скара и всичко познато, но... Няма лошо. Само се надявам после отпадъците да са събрани.




























Тази малка госпожица така се радваше на езерото и нито камъчетата, нито студената вода можеха да я спрат да цопка с крачета. Усмихната до уши и с онази чиста светлинка в очите - децата са просто истина.




























  А това беше кавалерът й, може би братче или просто приятелче, не знам. Но тук силният пол леко се изложи - господинът едва пристъпваше по камъчетата и определено издържа по-малко във водата. Важното в случая обаче е друго - децата трябва от малки да свикнат и да заобичат природата. И подобен излет е чудесен вариант според мен.




























Това вече е към другия край на езерото, а зеленината е така очарователна, че сякаш го е сгушила в буйната си прегръдка.




























Освен за разходка, има и много места за пикник, риболов, та и за плажуване. Изобщо всички остават доволни накрая.





























Ами, това беше Панчаревското езеро през моите очи. Сигурна съм, че е познато на повечето от вас, но пък може да съм била полезна и на някого, който за първи път се докосва до това извънстолично местенце. Независимо дали е познато, непознато или просто позабравено, смятам, че си струва да се посети.

Човек първо открива, а после постоянно преоткрива. Природата е щедра, само трябва да поискаме. :)

P. S. Витоша, до скоро!


понеделник, 27 май 2013 г.

За хубавата страна на живота

Вълшебните мигове с любимите хора са безценни. И не е необходимо нищо толкова специално, неестествено и чудато. Напротив, в простотата е цялото съвършенство.
В това да минеш по улицата, да се усмихнеш на малкия юнак, който те гледа любопитно и изведнъж да получиш от него най-лъчезарната му усмивка - без предразсъдъци, без изкуствено отношение, просто по детски и истински.
В това да поздравиш възрастния човек от входа, макар да не го познаваш, и да видиш одобрителната усмивка, която може би казва "Има все още надежда".
В това да очакваш близки, които живеят на хиляди километри от теб и щастието от близостта им да те остави без дъх. 
В това да приготвиш вкусен сладкиш, извикващ искрено доволни усмивки. 
В това да споделяш всяка емоция с любимия човек без да се замисляш за реакцията, защото знаеш, че винаги ще стопли душата ти. Защото името му е любов!
В ето тези неща откривам толкова топлинка и красота, в тях добротата показва цялата си прелест. И тогава всичко има смисъл, защото е истинско, неподправено и чисто.

Не ни е нужно толкова много, за да сме щастливи. И защото ден като днешния ми дава всичко, от което се нуждая, искам да ви почерпя с нещо също толкова семпло, но пък приготвено с много желание и обич.

Розова бисквитена торта (с кисело мляко)

 


























Тази тортичка е толкова лесна, а така вкусна... И предлага безгранично поле за импровизации. Само да има желание човек.
Правих я за трети път. Идеята е на Аелис, а авторката се казва Снежи. Сърдечни благодарности и за двете дами - определено десертът вече е един от любимите ни!




























Рецептата може да откриете както при Аелис, така и в коментара на Снежи. Затова аз няма да я преписвам.

Мога да допълня следното: аз не слагам толкова много масло, а около 150 г. Резултатът е чудесен според нашия вкус. Но вече всеки си решава индивидуално.
Горещо препоръчвам да се използват посочените бисквити, защото наистина са вкусни и чудесно допълват десерта.
И още нещо. Кремът с кисело мляко е наистина страшно вкусен, голям почитател съм му. Освен в комбинация с орехови ядки, прекрасно се допълва и с плодове - пресни или консервирани.
Тук  тортата ми беше с праскови от компот (снимката е от миналото лято). 

Днешното предложение е за торта с ягоди. Всичко е по рецептата (освен по-малкото количество масло), но към самия крем добавих 1 ч. ч. намачкани с вилица ягодки. Между отделните слоеве поръсих със ситни парченца натурален шоколад. За украса използвах малко кокосови стърготини и още няколко пресни ягодки.





Сигурно е излишно да казвам, но колкото повече отлежава в хладилник тортата, толкова по-вкусна става. Ама търпение се иска...

Надявам се десертът да ви хареса. На нас определено ни допада, може би повече от добре познатата на всички бисквитена торта.

И да не забравя - ако някой се чуди, не, киселото мляко не се пресича, докато се нагрява, за да се приготви кремът.




Да ви е сладко!


четвъртък, 23 май 2013 г.

Като деня и нощта

Едва ли има човек, който да не обича да си похапва сладичко поне от време на време (разбира се, ако здравето му го позволява). Аз определено съм от почитателите на десерти - мисля, че си личи от публикациите. ♥ И като с повечето неща, моментното ми настроение е определящо. Понякога предпочитам много сладки и сиропирани десерти, друг път - нещо шоколадово, любител съм и на плодовите предложения, но не подминавам и различните кремчета.

Явно отново беше дошъл креместият момент и реших, че трябва да се действа. Рових се из разни рецепти, но се спрях на едно старо предложение. Е, старо, колко да е старо... Просто имам спомен, че съм го приготвяла 1-2 пъти преди 5-6 години. И макар да не е било вчера, определено помнех вкуса му, защото със сестра ми го оприличавахме на купешките кремчета "Данет". Само че този беше домашен, също толкова вкусен и със сигурност по-безвреден.

Като цяло не е много по-различен от познатия крем ванилия, но добавянето на разбити белтъци му придава нов чар, който със сигурност много ми харесва.


Крем "Ден и нощ"




Рецептата е от форума "Гответе с мен", а автор е Катето. Кате, да си жива и здрава, кремчето ти определено ми е фаворит!




























Рецептата няма да преписвам, има я във форума. Ще спомена какво направих аз този път. Вместо 7-8 с. л. брашно, добавих 2 с. л. брашно и 7 с. л. ванилово нишесте. Така самото кремче е с по-фин вкус. Но само с брашно пак си е добре.
Половината от сместа оцветих с натурално какао - оттам ми хрумна и името "Ден и нощ". За завършек настъргах малко млечен шоколад.
И не на последно място. По принцип обичам и много сладките десерти (като тези от арабската кухня, например). Но в случая смятам, че 2/3 ч. ч. захар ще е напълно достатъчна. Разбира се, след добавянето на разбитите на сняг белтъци сладостта се нормализира, но въпреки това препоръчвам захарта леко да се намали.

 


Ами, това е днешното ми предложение. Приготвих го преди доста дни, но едва сега му дойде редът. Надявам се да ви хареса.

Слънчев и усмихнат ден - с много настроение и вдъхновение!


вторник, 21 май 2013 г.

По нашенски

Не знам доколко тази рецепта е българска, но някак вътрешно възприемам всякакви питки, баници и подобни тестени за Наши изделия. И винаги ми изниква картинката от едно време - рано сутрин, все още не се е съмнало, а българката вече меси хляб за цялата къща. Голямо майсторство си е това според мен. И сигурно е бил най-вкусният хляб. :)

Е, аз не съм месила толкова много хляб - даже домашен хляб все още не съм. Но питки и разни баници успявам да приготвя. Даже от известно време се познаваме доста добре с г-ца Мая и добре общуваме. Не ме е предала - преди това имах притеснения да работя с този продукт.

В конкретния случай съчетах две предложения в едно изпълнение. И за успешния резултат искам сърдечно  да благодаря на Роси от "Кулинарен еликсир". Тя сега си почива, ама все някога ще види какви съм ги сътворила по нейни указания. Роси, благодаря за чудните идеи - усукана питка с магданоз и ароматни усукани питки. Използвах рецептата за питката (просто исках да получа повече тесто като количество), но оформих от нея малки питки.

 

Усукани питки














        Всичко започна с малко притеснение от непознатото. Как ще се получи, ще се разберем ли добре, а какъв ще е резултатът? И като всяко нещо, това не се оказа изключение - страхът е пречка, докато човек не опита.
     Е, опитах и взе, че се получи. Г-н Тестото се държа много добре. Беше послушен, докато го месих и аз естествено му се отблагодарих след това. Оставих го близо час да се препича на слънце и хубаво да бухне. А преди да е тръгнал да ме търси, успях да си го прибера обратно.
     Е, не минахме и без малко сила, ала приложението й беше за негово добро. Така изгладихме всички бръчки.
     Хубаво го масажирах, после го намазах с ароматно масло (сушена чубричка, мащерка, самардала, червен пипер, сушен магданоз). След това приложих няколко моделиращи метода, а накрая хубаво разходих господина по географските ширини - от североизток към югозапад (по съвет на Роси).
     Накрая от цялото му същество се появиха цели 20 малчовци, които кротко надигаха главички в тавата. И когато бяха готови, щедро ги намазах с разреден с лъжичка прясно мляко жълтък. За да не им е студено, включих печката и ги изпекох хубавичко.
     Накрая всички бяха доволни. И питките, и ние - хората, които се насладихме на вкуса и аромата им.


Роси, още веднъж благодаря! За моя вкус най-добре се комбинираха със сиренце. Но всички ги харесахме много - съдя по хвалбите и бързото им изчезване. :)

А аз за пореден път се убеждавам, че човек трябва да се стреми към златната среда във всяко отношение. Дори и в кулинарията - всяко ново предложение е възможно богатство, но не бива да забравяме и традиционните ястия. И друго - страхът не е добър съветник, човек трябва да експериментира.


٩(^‿^)۶



неделя, 19 май 2013 г.

Да презаредим батериите

След приятните разходки идва ред и на приятно похапване. Все пак са необходими сили за следващи преживявания, нали така? И защото наистина обичам по-сладката част от кулинарията, отново ще ви почерпя с десерт. Само да уточня - не само това готвя, храним се и с други продукти освен захар. Така де - от всичко трябва да има, но с мярка.

За този десерт имах силен аргумент - вкусни пролетни черешки. Набрахме си ги от градината на бабата и дядото на моя любим. Как да им устоя в такъв случай? Просто не успях.
Но ако трябва да съм честна, дълго се колебаех дали да не си ги хапнем в сурово състояние - със сигурност са много по-питателни и полезни. Но количеството се оказа повече, така че не размишлявах много дълго. Имах и за готвене, и за похапване просто ей така.

Сега въпросът беше какво да приготвя. Отхвърлих идеята за сладкиш, исках нещо по-различно. Колебаех се между клафути с череши и едни симпатични банички по идея на Йоли. Ами... българското надделя. Днес ще ви представя моето изпълнение на тези банички, а за френския десерт все някога ще си поговорим.

Черешови банички

 

Йоли е споменала, че рецепта не е необходима, така че смело се впуснах да импровизирам. Ще дам ориентировъчно предложение, а вие изберете с какви вкусове ще украсите вашите банички.

Необходими продукти за 12 броя:
- 4 точени кори;
- 200 г сирене рикота;
- 3 с. л. кисело мляко;
- около 20 г натурален шоколад;
- 2 ч. л. портокалова захар (ето такава използвах);
- около 50 г нарязани на едро орехи;
- 250-300 г череши, почистени от костилките;
-олио за намазване.

Относно корите. Реших да използвам олио за намазването им, тъй като рикотата според мен си беше достатъчно маслена. Та - първите шест банички ги направих, както е обяснила Йоли, но ми беше малко трудно да ги извадя от формичките след печенето (форма за мъфини). И за да се застраховам, при следващите шест добавих най-отдолу на кошничките още едно парче от точените кори.
След корите е ред на намасляването, а после и на плънката. Моята се състоеше от рикота, кисело мляко (стори ми се, че само с рикота ще е много по-гъсто от заквасената сметана, която Йоли предлага), наситнен черен шоколад и въпросната портокалова захар. Разбърках добре продуктите и слагах около 1 ч. л. във всяка формичка. Отгоре поръсвах с малко захар, няколко парченца орехи и половинки черешки. Следва намачканото парче кора и отново намасляване, малко плънка, захар, черешки и орехи.
Пекох баничките във фурна на 180 °C за около 20 минути, но покрити с алуминиево фолио. След това махнах фолиото, увеличих фурната на 200 °C и продължих с печенето до зачервяването им (още около 8-10 минутки).
Топлите банички се поръсват с пудра захар и се доверяваме на вкусното Йолино предложение.
Да добавя и аз нейната препоръка - не бива да се прекалява със сметаната/рикотата, за да могат баничките да се изпекат добре.

А сега три мои бележки. Въпросната портокалова захар не е лоша като идея, но не може да се сравни с аромата на истински цитрусови корички - просто експериментирах. Следващия път бих опитала с българско крема сирене, защото ми харесва леко солената му нотка в съчетание с плодове. И друго - баничките са еднакво вкусни и леко топли, и охладени и престояли в хладилник. Даже на нас май ни допадна най-много третият вариант.


Големи приказки... Десертът всъщност е много лесен за приготвяне, различен и много вкусен.
А защо "Cherry flowers" - защото половинката ги оприличи на цветя.

Йоли, още веднъж благодаря за чудесните идеи, които споделяш с нас! С удоволствие си хапваме от черешовите ти банички.


Желая на всички много усмивки и хубави емоции!
(。◕‿◕。)




петък, 17 май 2013 г.

Надлъж и нашир

Каня ви на разходка до едни китни зелени хълмове, за да отпуснем съзнанието и да прострем погледа си надалеч. Не ви е нужно нищо специално. Само желание, приятна компания и добро настроение. Бих добавила - липса на предразсъдъци или по-скоро отърсване от миналото. Да, мястото, което съм избрала, е белязано с черно и то неотдавна (не ми се иска да говоря за тези случаи, вероятно трагедията около тях е известна).

Но днес ще обагря със зелено, даже с много зелено. Ще се потопим заедно сред всички багри на пролетта, за да уловим красотата й. Можем да се заслушаме и в песента на вятъра, разказващ славни истории. По-смелите могат да полетят със съзнанието си безбрежно из високите хълмове, за да се рее душата им на воля. А на всички искам да кажа - добре дошли на Бакаджиците!

Както обича да казва бащата на моя приятел "Ще си спретнем един воаяж". Много ми харесва тази думичка "воаяж", голяма романтика се крие в нея. Та точно такъв воаяж си спретнахме тримата. Подготовка - усмивки, дестинация - малко нависоко, за финал - мили спомени. Занапред - друг воаяж. ✌



























 "Ако знаеш само колко легенди има за тези места. И Индже войвoда е минавал оттук. Знаеш кой е, нали?" - така си говорим в колата, докато пътуваме към китните хълмове. А аз се опитвам да снимам в движение и мърда ли-мърда тази ръка. Щеше ми се да покажа как хълмовете се виждат и отдалеч, дори паметникът е забележим с просто око. Фокуса няма да го коментирам, даже ще си затворя очите. Хайде, само едното, за да виждам все пак.



























"Бакаджиците е верига от ниски хълмове, които геоложки принадлежат към Средногорието.
Простират се на изток от р. Тунджа, на около 15 км от гр. Ямбол. Най-високият връх на Бакаджиците е Севети Сава (515 м), на който е разположена радиорелейната станция „Бакаджик“, известна още като „РРС Ямбол“. Името „Бакаджик“ произлиза от турските думи бак и ачик и означава „височина, от която се вижда надалеч." - по думите на Уикипедия. Е, така е, този път грешки няма. А връх Св. Сава се вижда на снимката - този, който е най-отзад.


 Така... Вече сме горе. И се взирам, снимам, попивам всичко, но пак не ми стига. Поля, планини (в далечината се вижда Стара Планина) - чудо. На подобни места не времето спира, ами и душата ми. Просто се спотайвам в себе си и не искам да се откъсна от чувството. Природа, какво да се прави!



Дали ако скоча в тези дървета, ще се случи като в детските филмчета и около мен ще литнат птички, цветята ще ми се усмихнат, а аз весело ще си вися на някой клон? По-добре да не рискувам. Приемам, че анимациите за мъници в голяма степен са провокация на фантазията. Тук и разум е нужен. ッ
 




























Малко беше мъгливо, та не успяхме да видим всичко, което хълмовете предлагат. "При ясно време се вижда и Черно море" - така научих.
... Ех, море, не те зърнах, но дано да имам възможност за това през лятото.


























Това е въпросният паметник, който се издига върху единия от хълмовете и се вижда от мноoого далеч. Малко смело ще се изкажа, но... комунистическа история - спирам тук. Е, наистина е внушителен с размерите си. Застанал до него, човекът е като мравка. Но пък хора са го градили, нали така...



























Ще си се върна на тревичките и дърветата, по-приятно ми е сред тях. Всеки според вкуса си, нали така?



























А тук ви казваме "чао и до нови срещи" с моята нова приятелка. Беше щедра откъм пози, а аз не пропуснах възможността (много обичам пеперуди).


Бакаджиците не са чудо невиждано, но са поредното доказателство за природата, която си имаме. И ако ви се отвори път натам, отбийте се и се насладете на чудните картини пред себе си - почти като от птичи поглед. ❀


понеделник, 13 май 2013 г.

На ретро вълна

Много обичам онези стари рецепти, които са малко позабравени, но така сантиментални... И понякога изоставени, но носещи толкова романтика. Как да не му е мило на човек...

Не бива да забравяме - и хубавото, и лошото. Всяко нещо има своята стойност, за да ни обогати за последвалите изживявания. Защото как се гради настояще, а бъдеще, когато миналото се забравя?

И понесена от вълната на спомените, реших да вкуся отново от тях. Точно с една такава стара и позабравена рецепта, която е толкова простичка, но с доказано добър резултат.

Още помня как с баща ми, седнали един до друг, редим чаените бисквити, а от тях ухае на масло и потича шипков мармалад... И редим ли, редим, накрая завиваме във фолио и забравяме за приготвеното - за да си почине и за да стане още по-вкусно. А после не питайте как сме си хапвали с удоволствие...

Бисквитено руло с шипков мармалад

 














За изпълнението се доверих на Нади и предложението за това вкусно руло. Знаех, че се действа малко на око при тази рецепта, спомнях си как сме процедирали с баща ми и въпреки това реших да се поразровя предварително. Измених малко съставките, но просто така се получи. Наде, сърдечно благодаря за идеята!

Необходими продукти:
- 1 пакет кръгли чаени бисквити без дупка в средата, около 220-240 г;
- 1/2 пакет безсолно масло, около 60 г;
- 1/2 бурканче шипков мармалад, около 170 г;
- шоколадови и кокосови стърготини за овалване.

Моите бисквити бяха кръгли и без дупка в средата - до тук всичко е добре. Но пък бяха леко вдлъбнати - и на снимката се вижда как разрезът не е така ефектен, както с равни кръгли бисквитки. И въпреки това...
Смесих мекото масло с мармалада и разбърках хубаво. Един съвет - ако маслото ви не е достатъчно меко, а не искате да се възползвате от влиянието на микровълните, чудесен помощник е г-н сешоарът. Та - с готовата маслено-мармаладена смес мажем всяка бисквитка и я слепваме за друга. Накрая намазваме цялото руло отвън, завиваме с хартия за печене/фолио и прибираме във фризер за около десетина минути.
Изваждаме рулото. Настъргваме си шоколад и го смесваме с кокосови стърготини. Хубаво овалваме рулото в тях и го оставяме в хладилник за няколко часа. Колкото повече престои, толкова по-вкусно става, защото бисквитите попиват и... чудесия.




























Знаех си, че едно руло никак няма да е достатъчно за осем човека и направих две рула - 2 пакета бисквити, 1 пакет масло, 1 бурканче шипков мармалад. Смея да твърдя, че разрезът на второто ми руло си беше добре, но и бисквитките не бяха вдлъбнати. Е, при него не успях да стигна до снимки. Важното за мен е, че всички харесаха десерта, както и аз. Определено вдлъбнатите бисквитки не бяха проблем за вкуса...




























Това е предложението ми за много бърз и лесен за приготвяне десерт. Мисля, че е чудесен начин за взаимна дейност с някой малчуган. След това определено всички ще са доволни от полученото удоволствие - семпло, но пък вкусно.

Да ви е сладко!


вторник, 7 май 2013 г.

С мъничко закъснение...

... искам да ви почерпя за вчерашния празник. Имах имен ден и беше един от най-хубавите досега. Благодаря на всички, които допринесоха за това. Най-вече на човека до мен - без него нищо няма да е същото.

Имах план, ала не прецених добре времето си и не успях да изпълня всичко. Но остана време за нещо малко и за моя радост - сполучливо.


Ягодки в шоколад





























Рецепта няма да пиша. Основната тайна е... въображението. =)



Погледнах само как се процедира за това малко удоволствие. Та - ягодките се измиват внимателно и се хубаво се подсушават. На водна баня се разтопява шоколад - натурален и бял. Аз сложих и по мъничко олио във всеки един - за около 100 г разтопен шоколад използвах 1 с. л. олио.



Не знам защо, но очаквах по-рядка смес от разтопен шоколад, в която да потапям ягодите. В крайна сметка се оказа, че трябва да ги намажа. Е, гарантирам, че това не пречи по никакъв начин на крайния вкусен резултат.

За около 35-40 ягодки използвах около 150 г натурален шоколад и близо 30 г бял.





Още веднъж благодаря на всички, които уважиха празника ми и се сетиха за мен. Благодаря за красивите пожелания и милото отношение. Благодаря за всичко!
И с малко закъснение, но пък от сърце... Почерпете се за мое здраве и бъдете винаги усмихнати!

Да е честит Гергьовден на именниците и на всички, които вчера отбелязаха празника!




събота, 4 май 2013 г.

Вълнения около великия ден

След всички козуначени вълшебства из блоговете и вълнението ми от кулинарния курс, бях сигурна, че тази година ще се постарая и аз да допринеса за великденската трапеза. С месото се заемат по-вещите от мен в тази област (но трябва все някога и аз да се науча да готвя добре месо). Курабийките са зона на майка ми и тя си ги приготвя. А козунаците... Те пристигат от магазина (с изключение на една година, когато тя направи домашни).

Но след толкова красоти из кулинарните блогове, човек може ли да устои? Ами, не може, това е. Речено, сторено. Казах на Ивето (шеф-готвачът на сп. "Меню"), че козунак едва ли ще се реша да приготвя, но великденския венец ще го направя. Е, не изпълних точно зареченото.

Имах нагледно представени инструкции за получаването на един чудесен козунак, но нямах много време, а и желание, ако трябва да съм честна. Просто баща ми настояваше, а аз не исках да го разочаровам. Затова запретнах ръкави, омесих козунака, добавих му за колорит сладко от ягоди и го изпекох. Направих го по рецептата на Зиче, която е подходяща за начинаещи като мен. Имах някои гафове, които с времето ще поправя - обещавам си! Та... захарта ми се стопи, стените и дъното на сладкия хляб залепнаха за съда... Като цяло не беше за показване, затова и ще си запазя удоволствието за догодина - когато ще се постарая повече и за вида. Но искам да благодаря сърдечно на Зиче - голяма майсторка е на тестото и определено козунакът ми (макар и безформен) беше много вкусен!

И да си дойда най-накрая на думата... Направих великденския венец. Имах си и компания - чинка ми изяви желание да готвим заедно. По принцип не обичам да ми се месят в кухнята, но с нея си паснахме чудесно. И с много желание искам да ви представя великденския ни венец - малко със... загар, но пък много вкусен и ароматен.

Великденски венец

 














Рецептата може да откриете на ето този адрес. На курса великденските венци се приготвиха по малко по-различен начин, който може да видите в предишната публикация. Като цяло там липсваха портокалът и лимонът като аромати, към крема се добавиха нарязани смокини от сладко, не карамелизирани орехи, а украсата отгоре беше от захаросани череши, бадеми и кристална захар (липсваха орехите и макът). Изводът - импровизирайте на воля с вкуса.

Е, аз също реших да променя някои неща. Вместо смокини използвах около 1 ч. ч. нарязани на едри парчета фурми. И една идея на чинка ми - накиснахме ги в малко греяна ракия, затоплихме ги заедно за около минутка и изчакахме сушените плодове да поемат добре. Няма да обяснявам каква вкусотия се получи... Добре че алкохолът се поизпарява по време на печенето, защото по принцип с "него" сме си непознати.

За украса използвах не захаросани череши, а няколко ягодки от сладко. Вместо бадеми подредих орехчета. И накрая поръсих с захар, която предварително леко навлажних, за да не загаря по време на печене.

И един съвет - печете според характера на фурната ви. Аз пекох на 190 °C и венецът си беше готов за 30 минути. Реших да изчакам още малко и лекичко му придадох тен. Съжалих след това, но вече беше късно.



























Ами, това е моят великденски венец. Петя, приятелката на Ивето, каза следното на курса: "О, кой ще ти се занимава в южните страни с толкова втасване и чакане. Там животът е пачанга!" 

Това лакомство идва от далечна Аржентина. Факт е, че за венецът са необходими по-малко усилия от тези за козунак. А и лично според мен е по-вкусен - просто аз харесвам по-сочни сладкиши. Този е такъв и заради тестото си, и заради крема. Тук е моментът отново да благодаря на Ивето - за всичко!

Желая на всички светли празници с много усмивки, много обич и вкусни изкушения!